ЭФЕКТЪТ 

на 

РИНГЕЛМАН

 

                В самото начало на 20-ти век френският учен Максимилиан Рингелман провежда серия от експерименти върху човешката работоспособност и стига до няколко любопитни заключения. Днес заключението му е известно като ефекта на Рингелман.

         Каква е същността на ефекта и защо човечеството не може да го преодолее?

Ефектът на Рингелман е резултат от поредица секретни психологически експерименти, проведени през 1927 г. Участниците в един от експериментите, обикновени хора, били помолени да вдигнат тежести с определено тегло. След това била определена максималната тежест, която всеки участник може да вдигне. След това хората били разпределени в групи по двама, четирима, осем и т.н. Очакванията били, че тежестта (например 80 кг), която двама участници могат да вдигнат, ще се удвои (ще стане 160 кг) или дори ще надхвърли сбора от тежестите на всеки участник.

Това обаче не се случило и нито една от фокусните групи не се справила: двама души не можеха да вдигнат два пъти по-голяма тежест. По-нататъшните изчисления показали, че щом двама души започнат да работят заедно, тяхната ефективност спада до 93%. Последващото увеличаване на броя на работниците, заети с една дейност, продължава да намалява индивидуалната ефективност.

              При 8 участници този процент е 49%. Резултатите от експеримента с вдигане на тежести по-късно са потвърдени от опита с дърпане на въже на немския учен Ото Келер и Б. Латейн (феноменът на неангажирания наблюдател, 1979 г.). Така Максимилиан Рингелман предлага формула, която служи за определяне на средния индивидуален принос на участниците в различни по големина групи:

 

С = 100 — 7 * (К-1),

 

където С — средният индивидуален принос на участниците; K е броят на членовете на групата.

Не е трудно да се изчисли, че ефективността на група от трима души ще бъде 86%, а на група от

осем души - само 51%.

Тази особеност се нарича "ефект на Рингелман" и е многократно доказвана с последващи експерименти от професора, както и от неговите последователи. Няма начин хората да преодолеят "прага на упадъка". Причините за това явление са две. Първо, когато няколко души участват в една и съща задача, в работния процес започват да се появяват различни ергономични и логистични разходи. На второ място, в играта влиза чисто психологически аспект: когато човек осъзнае, че има на кого да разчита, той не дава най-доброто от себе си.

Мотивите за това поведение са разбираеми. Човек, който е останал сам със задачата, разчита само на себе си. Докато когато работи в екип, той не е изцяло отговорен за задачата и разчита на другите, за да пести енергия. И колкото повече други хора има в групата, толкова повече разчита на тях.

Основният "парадокс" е, че в повечето случаи повече хора водят до по-ефективна работа, а не до по-малко. Това е така, защото двама работници с 93% ефективност все пак ще дадат обща ефективност от 186%, вместо 100% ефективност на един човек. Така че двама копачи няма да изкопаят дупка за половината време, но все пак ще могат да го направят един път и половина по-бързо от един копач.

За да се справят със загадките на този ефект, учените са принудени да поставят въпроса: "Съществуват ли условия, при които една група като цяло е способна да надмине сумата от постиженията на отделните си членове?" Уви, все още не е намерен задоволителен отговор. Въпреки това скритите мотиви, които водят до по-ниски резултати, са приблизително известни. Оставен сам на себе си, човекът е принуден да си отговори на въпроса: "Ако не аз, то кой?" В групата отговорът изглежда прост: "А какво да кажем за другарите?" След като вече не се чувстват единствено отговорни за крайния резултат, почти всички се подчиняват на закона за пестене на енергия: "Това, което не съм направил аз, ще го направят други.